По всяка вероятност през следващите месеци екранът все повече ще се насища с такива опити за предизборна агитация. Защото какво по-хубаво от това да се експонира даден кандидат или дадена партийна програма и зрителите /т.е. народът/ единодушно да аплодират.
Има обаче един голям проблем - да не се допусне до ефир някой враг.
Номерата са няколко.
Най-напред информацията за предаването минава по партийните редици и се сформира екип от клакьори. Така вероятността случаен зрител да пробие става минимална.
На второ място се назначава “филтър”. Това са хората, които поемат телефонните обаждания и решават кого да пуснатк в ефир и кого да отстранят с някакъв измислен повод. Хубаво е “филтърджиите” да са едни и същи, защото след известно време те започват да разпознават злонамерените зрители още от първото “ало”. Само че атакуващите стават все изобретателни. Те бързо анонсират подкрепа към участниците в студиото, но щом си чуят гласа от екрана, веднага си показват рогата
Ако започнат да ги разпознават, даже и когато променят гласа си, карат първо жена си да се обади и чак като минат филтъра вземат слушалката. Докато от филтъра започнат да разпознават гласа на жената. Тогава на ред идва тъщата.
Най-опитен и филтърът на професор Вучков. Те идентифицират врага даже по някакви незабелижими трели в гласа. И ако случайно го изпуснат, успяват да реагират още на първата сричка на ругатнята. След което професорът започва да се прави на ощипана мома и обвинява БТК за лошите връзки. Впрочем БТК могат да изкарат доста пари от едно дело за несправедливи обвинения.
Ако гостите в студиото са решили да се правят на мъже и нямат филтър, тогава на помощ идва номерът със заглушаването.
Почне ли зрителят да излага неудобни тези, водещият влиза веднага в диалог. В резултат на тази уж диалогичност, аргументите на хората от студиото, а гласът на зрителя постепенно се загубва. Хем се демонстрира демократичност, хем нашите побеждават.
И още един номер. Ако зрителите започнат да нападат наши опоненти, тогава ги изслушваме с поощрителна усмивка. Ако започнат да критикуват обаче наши съмишленици или недай си боже нашия лидер, тогава се измъква козът, че “не можем да говорим зад гърба на хора, които не са в студиото.”
Най-фатална е последната минута. Може цял час да си градил пирамидата на всенародната възхвала и в последните секунди да се обади някой враг и да се изсере на метеното – както казва народът. Тогава и да кажеш, че обаждането е било платено, не хваща дикиш. Затова опитните водещи дебнат подходящ зрител за финал и даже докрая да остават няколко минути, бързат да изключат телефоните и да запълнят времето със свой коментар.
Отвреме-навреме в телевизионното пространство се появяват и честни опити за диалог със зрителите. Трогателни за опитите на Коритаров да отстоява някакави принципи и морал и да се опитва да превъзпитава превъзбудени родолюбци. Макар науката да казва, че в такива случаи рационалните аргументи нямат никаква стойност. Оттук следва, че в такива случаи телефонните диалози от екрана трябва да се водят на принципа “каквото повикало, такова се обадило”. Ако някой се реши на това, тогава ще настъпи големият сеир.
