Има обаче десетки други телевизионни рубрики, където водещите просто не смогват да вкарат в ефир всички желаещи. И то без никаква награда.
Работил съм с открити телефони и преди 10 ноември. Тогава извънредно рядко някой се опитваше да изказва лично мнение. А сега – когато никой не оспорва свободата на словото, хиляди българи изпитват страстното желание да се “изкажат”. По всичко.
Зрителските мнения нямат никаква социологическа стойност, тъй като групата на изказващите се няма представителност. Но ако човек има опит, може да се научи да ги разчита. И да добие представа поне за тенденциите в обществото. От тази гледна точка би било полезно за политиците да се вслушват в телефонните гласове – па макар специалистите да казват, че те са на хора, изпитващи “комуникационен дефицит”.
А може би комуникационен дефицит има по принцип в държавното ни и обществено устройство? И когато малкият човек, на когото са изнасилили дъщерята, а изнасилвачът е местен бандит –приятел на полицая, кмета, съдията и прокурора, изгуби всякаква надежда, той вдига телефона. И търси справедливост в публичността на болката.
Докато – знаем от книгите, неговият събрат по съдба от Америка, е ходил при Дон Корлеоне. И резултатът е бил доста по-ефективен.
Така че дали успехът на този тип предавания поне в България не е доказателство и за дефицит на законност?
Има обаче и друг тип “телефонни игри”. Те са нов тип политическа агитация и пропаганда. Избира се тема от типа “Правителството – слуга на американските евреи, турското разузнаване и европейската бюрокрация” и реката от телефонни обаждания тръгва. Защото врагът е посочен. И оръжието е ясно – вербални заклинания. Доразвивани от водещите и гостите, които се изживяват като професионални магьосници.
Което вече дава повод да търсим корените на жанра в езическото ни минало.
Разните телевизионни канали и разните рубрики си имат своят твърд електорат. Той не е се обажда, за да спори, а търси приятелска среда и водещи, които биха го похвалили.
Затова и усещането за единодушие на българския народ е твърдо измамно. На въпроса “Е ли Волен Сидеров днешният Левски?” над 50% от обадилите се ще дадат положителен отговор. Ако въпросът обаче е зададен по СКАТ процентът ще достигне 90. А реалният резултат е не повече от 20%. Което обаче също не е малко.
Когато едно телефонно предаване се прави не за да се получи реална дискусия, а за да се прекара услужливо готова политическа теза, особено важен става проблемът с “вражеските” обаждания. Нежеланите зрители, които не само не обслужват желаната теза, но могат и да я срутят. Особено ако пробият в самия край.
Какво се прави в такива случаи – очаквайте следващия ни коментар след 3 дни.
