И само някой да каже, че през петте века е имало нещо друго освен кърваво и унизително робство, той веднага е приковаван към позорния стълб.

Даже историците, на които е ясно какво е робство в научния смисъл на думата и какво е робство като литературна метафора, не обичат да се противопоставят на народното влечение към робското ни минало.

Опитаха  се някои, макар и за малко, да пробват други думи, но бяха презрени  като поп Кръстю.

Не - робство, та робство!

Може в историята робството да изглежда по съвсем друг начин,  ние обаче си знаем своето.

Други народи, които имат много по-нерадостно минало, не се признават за роби и търсят някакви поводи за гордост в миналото, ние обаче – не.

Чертаят по света хората генеалогични дървета и се радват, ако  стигнат до някое благородно име, ние трескаво търсим да намерим в рода си някой заклан.

Точат се трите синджира роби през петвековната история и гък не казват.

А дали не сме имали през това време патриарси, везири, архитекти, военоначалници?

Сигурно доста интересни неща могат да се извадят от тъмната дупка на робството, но ние не щем да ги търсим. Защото трябва да се прочете някоя и друга книга. Само “Под игото” не стига. А що ни трябва да четем – само да се объркваме?

С малко повече усилия можем да стигнем до доказателства, че българите са били като ген напредничав народ, че в подбалканските селища духът изпреварва времето, че в Копривщица, Калофер и на много други места са израствали свободни хора, които са носили напредъка, където и да стъпи кракът им.

Но така поднесена историята не ни дава достатъчно мотивация за омраза. А омразата днес се харчи най-добре на политическия пазар.

Така че – били сме роби и затова трябва най-после да си го върнем на поробителите. Развявайте, братя, пряпореца.

Всеки има право да се определя както си иска.

Аз специално не се чувствам наследник на роби.