Тези дни наблюдавам отблизо как една партия /умишлено не споменавам името й, за да не излезе нещо като политическа реклама/ подбира кандидати си за общински съветници за предстоящите местни избори. Един по-широк кръг номинирани се явяват пред независима комисия, на която трябва да обяснят подробно и убедително какви са мотивите им да се впуснат в политиката. Повечето от тези хора досега не са членували в никаква партия. Постепенно започна да се оформя една много интересна картина.                 Кандидатите малко или повече бяха специалисти в своята област и бяха ходили на специализация някъде по света. Или на конгрес. Или на гости на децата си, които учеха или работеха в чужбина. И преобладаващият мотив за впускане в политиката започна да изкристализира. Тези хора искаха да видят в България това, което бяха видели някъде другаде. И смятаха, че ако родината ни се преближи до европейските или американски стандарти, тогава децата им ще се върнат. А ще могат да си дундуркат внуците си, а не да ги гледат на снимка до някоя американска баба. Изслушах десетки примери – как е там и как е при нас. Примери за организация на здравеопазването, на транспорта, на почистването, на образованието, на междуетническите отношения, на земеделието и на какво ли още не. И постепенно и аз започнах да виждам как нещата в България могат да се променят на добро. Започнах да се питам – след като толкова много българи се видели как се живее по света, защо направо не преписваме. Защо не направо не крадем? Да крадем онова, което специалистите наричат “добри практики”. Каква е причината да бъдем бамбашка? От консерватизъм, от мързел, от страх да не загубим идентичността си? Или просто от инат. Има една стара турска поговорка, която гласи: “ГЪРЦИТЕ ГИ МОРИ САЛТАНАТЛЪКЪТ, А БЪЛГАРИТЕ –ИНАТЛЪКЪТ...” Доброто на инталъка е, че е временно състояние. Рано или късно на инатчията му идва акълът в главата. Само че се губи време. Но ние сме стара нация. Времето за нас няма чак толкова значение. Че то да не е заяк да избяга?