Сега за Одрин по-сериозно – по желание на читатели.
Наистина бях в Одрин, но не провокиран от коментарите в последното предаване на Коритаров, а на нещо като екскурзия с приятели.
Всъщност Одрин е толкова близко – като километри, че едва ли си заслужава човек да се прави на пътешественик.
Пътешествие обаче имаше – но не на юг или изток, а пътешествие назад във времето.
В неделя на обед седнахме с един приятел за пием кафе на някакво мегданче, огледах се и …се пренесох във Филибето. В онзи Пловдив, за който бях чел в любимата си „Пловдивска хроника”от Никола Алваджиев.
В Пловдив отпреди век. А може би и от по-скоро, защото в съзнанието ми започнаха да проблясват и някакви картинки от детството.
Кафето е турско, има и чаша с вода, сервира го мустакат мъж.
Сервитьорките с късите полички ги има сигурно само в шантаните.
Срещу нас между храстите се очертават някакви куполи...Дали това не е изчезналият Куршум хан?…По-нататък е Безистенът…Кервансараите…
Всичко това го е имало и в Пловдив, но сме го разрушили.
Сега го откриваме в Одрин.
Може би така е изглеждала пловдивската Узун чаршия…
А къщичките по-навътре в уличките са същите мънички и шарени като в Хаджи Хасан махала, по които вървях като ученик – за училище „Раковски”.
И сладкарничките са същите – като онези от детството, с баклавички, саралийки, кадаиф и боза, разбира се.
Гостилничките обаче не ги помня. Родил съм се твърде късно – ХЕИ-то вече ме беше изпреварило.
Едва ли някой подозира какви поразии са сторили българските санитарни органи с изискванията си да има „рецептурник” и никой да не може да готви нищо друго, всяка ресторантска кухня да има по десетина мивки и по не знам си колко тоалетни.
А в Одрин са наредени гостилничка след гостилничка, от витрината се виждат тавите с манджите и тенджерите с шкембето.
Викаме си „еки ишкембе”. Предлагат ни айрян – бира не се сервира.
После „тава джигер” – прочутия рязан дроб по одрински.
Опитваме и яхния от нахут.
Собственикът носи усмихнат и люти чушлета, едно нарязано доматче – от заведението, като намалее хлябът, веднага добавя в панерчето нови комати.
Наоколо сноват стари и млади мъже, жени не се виждат. Сигурно перат и готвят по това време.
Тръгваме да огледаме чаршията. И виждаме нещо, което го имаше в детството – кога изчезна, не помня.
Бръснарниците.
Берберинът точи бръснача на каиша и нещо си говори с клиентите.
Лаф мухабетът се точи бавно – никой не бърза, никой се нервира.
На две крачки е фризьорският салон – не мога да разчета надписа: нещо като коафьорница. Явно в турския няма дума за фризьор – то кога ли по нашите земи жените са ходили да си правят прически. Най-много по една къна в къщи и някой да помогне за плитката…
Вечерта в ресторанта си поръчахме йени ракъ, оркестърът си беше с истински стари инструменти….
Вече предчувствахме удоволствието от следващия епизод от пътуването във времето, когато сервитьорът сипа ракията и поднасяйки ни салатата, каза тържествено:
- Американска салата!
Магията свърши.
За секунди се пренесохме в днешния ден и в България.
Време беше да си тръгваме.
30.11.2008 22:40
а колко ни трябва,за да осъзнаем границата?
а колко ни трябва,да я прекрачим?
17.02.2009 13:01
21.04.2009 09:26
15.05.2009 13:52