Ако някой се е притеснил, че от доста време не съм написал нищо, обяснението е просто. Появи се възможност за ГПДВ и се възползвах.
ГПДВ означава „Гъз път да види”. И няма по-добра илюстрация на тази форма на почивка от едно пътуване до Мармарис за 4-5 дни.
В началото лекомислено се задоволих с кратка разходка из Гугъл-а, задавайки „Мармарис, автобус”, научих часа на тръгване на десетки български линии, но никоя агенция не посочваше часа на пристигане. Планираните 8-9 часа в крайна сметка се оказаха двойно повече. Но това си е мой проблем, защото всички останали от групата бяха напълно наясно с пътя. И вече бяха ходили по няколко пъти на турско море за разлика от мен.
Всъщност аз и затова тръгнах. Темата за впечатленията от турските курорти става все по-честа в разговорите на българите в края на лятото, а аз и тази година нямаше да имам повод да се омешам. Та реших да хвана последния влак т.е. автобус в южна посока.
Всъщност за мен това си беше пътуване на Изток. Очаквах да видя, пипна и вкуся неща, които в нашата поевропейчена родина стават все по-редки.
Нещата обаче се развиваха като трагедия – ако приемем, че в основата на всяка трагедия стои разминаването между мечта и реалност.
Вместо на Изток автобусът като че ли отиваше на Запад.
Вместо арабски писмени знаци навсякъде изникваше латиница.
Вместо с „насълсън” ме поздравяваха с „хау а ю?”, а в Мармарис минаваха направо на „Как себя чувствуете?”.
Оставаше обаче последната надежда за среща с една друга цивилизация – източната кухня.
Десертите си бяха според очакванията.
Системата „он инклузив” караше туристите да си пълнат чинийките догоре със сиропирани сладости, но не можеха да изядат и половината. Организмът им биваше завладян от онова източно състояние, което и при нас се нарича с точната дума „байгън”.
Първото разочарование дойде от туршиите. Пробвах и краставички, и мешана, и чорбаджийски чушки, но всичко, което опитах беше силно солено, но не и кисело. И доста под нивото на родната консервна промишленост.
Второто и най-силно разочарование дойде от чорбите. Представях си, че ще бъда посрещнат от един казан с истинска шкембе чорба, но не би.
Чорбите всъщност си бяха обикновени супи – пилешка, зеленчукова, от лук, грах и т.н. И всички си приличаха. Веднъж само изкараха любимата от детството ми „трахана”, но и тя се оказа с вкус на европейска крем супа.
Изправен пред провала да ида до Турция и да се върна с корем пълен с крем супи, тръгнах по някаква улица в търсене на шкембе чорба, но и там картинката беше същата. Проучването извади на бял свят и друг тревожен факт – в менютата не открих даже таратор.
Разходката из мармариската чаршия обаче имаше друг отличен резултат. Успяхме да купим на голяма сметка локум. Защото как щяха да пуснат автобуса ни на границата, ако не бяхме натоварили поне един тон локум за почерпка.
Та едно устато турче рекламираше своя локум на турско – английски така „Биг бокс локум, беш бокс –он лира”. Тоест една бая голяма кутия излизаше само два лева. Имаше поне 7 -8 вида, но ние взехме най-вече от кутията, на която пишеше на чист български /а може би на руски/ „афродизиак”.
Оставаше ни само една нощ, още не се знаеше какво ще се случи, затова не беше излишно да имаме и такъв чешит локум.
Хотелът беше пълен с рускини, но не ходеха на групи – както едно време на нашето Черноморие, а на двойки – със съпруг или с мамаша. И се оказа, че сега отцепването е още по-трудно.
Един от групата успя да направи невъзможното, но многочасовото ухажване в бара /добре поне, че при „он инклузив” свалката на територията на хотела не се отразява на джоба/ завърши със сакралната реплика „не хочу на одну ночь, хочу на всю жизнь”.
И никакви цитати от литературната класика, че някой път трябва да се спре мига и да се изживее, не помогнали.
Големият удар направихме на връщане.
Пропуснахме по някакви причини планираното „фаст фуд” заведение и попаднахме в по-обикновено крайпътна кръчма.
И там открих истинска ПАЧА. Не много тлъста, с чесън и лютиво.
Кръчмарят веднага разбра, че има пред себе си ценител на източната кухня и се провикна тържествуващо: „Буз айрян, буз айрян!”
С пача и буз айрян вече усетихме докосването на Изтока. Най-накрая.
След няколко часа пресякохме границата.
На метър преди българския герб и емблемата на Европейския съюз ни посрещна камара боклук. В Турция просто бяхме забравили за този проблем на цивилизацията.
Нещо се беше объркало – уж вече се движехме от Изток на Запад, а то май ставаше обратното.
На пловдивската автогара ме посрещнаха три шкембеджийници. Само дето айрянът не беше достатъчно буз.
Сутринта в кафенето извадих едната голяма кутия с локум, в този момент влезе един комшия, видя я и каза:
- Това от онези мошеници от чаршията в Мрамарис ли си го купил? Я виж колко е локумът вътре.
Беше прав. Вътре в голямата кутия имаше съвсем малко празно пространство с десетина локумчета големи колкото бобени зърна.
Хапнахме по едно-две парченца, напразно очаквахме действието на афродизиака, но изглежда количеството се оказа недостатъчно.
Ако отида пак, ще купя поне 20 кутии.
И ще си нося шкембе чорба от вкъщи.
39. Как да върнем обратно командните ред...
До Крит и обратно-част първа-автобусът:)
БЪЛГАРСКИ СЪКРОВИЩА В БРИТАНСКАТА БИБЛИО...
Митрополит Морфу Неофит
28.09.2008 18:44
28.09.2008 19:58
28.09.2008 21:29
29.09.2008 00:29
29.09.2008 09:07
