В понеделник се опитах да напиша няколко думи за Солженицин – по-точно за срещите си с неговите книги.
Разни хора написаха по нещо след това, разгоря се малък спор – политически, разбира се.
Същият ден ми се обади по телефона една рускиня, която от години живее в България.
Не я познавам, а и самата тя искаше да остане анонимна.
Не искаше да спори, просто се опита да каже по най-деликатния начин някои неща, които я вълнуваха.
Казаното по телефона запомних почти механично, казах учтиво, че съм съгласен, но през следващите дни думите на рускинята продължаваха да изплуват в съзнанието ми и да ме карат да размишлявам.
И така – първо тя ми каза, че ако за нас е починал Александър Солженицин, те са се разделили с Александър Исайич. Човекът, който е част от Русия.
Изглежда жената искаше да ми каже, че Солженицин е само на Русия и на никой друг. Може коментарите за него от чужди хора й изглеждаха най-малкото странни.
И си спомних за един познат руснак, който се учудваше на нашето прехласване по Булгаков на времето. „Та вие нищо не разбирате!” – убеждаваше ни той.
И още нещо странно каза рускинята. Опитвам се да го предам по памет:
„Питат ме как се чувствам България. Как мога да се чувствам –отговарям аз, след като не съм от вашето семейство, вашата къща и вашата махала.”
Изглежда жената искаше да ни каже за различния хоризонт на двете нации.
Може би нашата къса визия за света обяснява защо никъде по света няма читава българска общност.
Докато руснаците гледат отвъд Сибир. Вероятно до Курилските острови.
Сигурно е елементарно да тълкуваме тези думи единствено геополитически. Изглежда става дума за нещо като национален дух.
Разказваше ми един приятел за гроба на Шукшин. На кръста някой бил сложил листче с надпис „Само ти разбираше руската душа”.
На чий гроб можем да напишем „Само ти познаваше българската душа”?
А какво знаем ние самите за душите си, за да искаме някой друг да ги познава.
От всичко това стигам до мисълта, че Солженицин е писал единствено от любов към Русия. И точно любовта в него го е карала да стигне до истината. А враговете му се опитваха да си обяснят неговото „клеветническо” поведение с реакция на лични обиди.
Най-възвишената любов към родината изглежда е тази – да се пребориш със силните на деня, с лъжите на удобните историци и с инстинкта за самосъхранение, да презреш живота си и този на твоето семейство, и да напишеш книга, която освен всичко друго е и паметник на хилядите и милиони руснаци, станали жертва на други руснаци.
За да знаят поколенията какво наистина е станало в Русия.
Някой беше написал, че хора като Солженицин са проклятие за една държава.
Има и добри проклятия – от които властниците се страхуват.
Гонен и преследван в родината си, Солженицин получи международно признание. Получи най-високото литературно отличие – Нобеловата награда.
И днес са живи обвиненията, че това всъщност е било политическа награда. Просто са го използвали за маша срещу комунистическата система. А той е бил посредствен писател.И т.н.
Не ми се спори с тази теза. Но си задавам въпроса – защо няма българин –нобелист? Другите балкански съседи имат – ние нямаме.
Дали защото и нашите писатели предпочитат да живеят удобно в своето семейство, своята къща и своята махала – без по-далечна визия за света?
Или защото нямаме писатели –проклятие?
Спомням си, че по едно време се говореше, че Антон Дончев е достоен да получи Нобелова награда. Не знам какво пише днес Дончев, но срещам името му все някъде близо около президента. И в хвърковатите писателски чети, които гледат за изкрънкат по някой лев за лошо продаваеми книги.
Имаше време, когато за нобелист се спрягаше Радичков. Светла му памет на човека, но в годините, когато Солженицин страдаше и беше преследван, нашият жив класик ходеше на лов с Тодор Живков.
Не беше далеч от първия ни партиен и държавен ръководител и Левчев – друго българско име с международна известност.
Кой от българските писатели мина през страданието – ако трябва да използваме друга руска теза за величието на духа?
Ако е имало страдалци, днешното поколение с нищо не е показало, че пази паметта за тях.
Единствен може би Алеко щеше да мине през страданието, но съдбата го пощади, като му даде мигновена смърт…
Нещо много объркани станаха мислите ми. Да не забравя да спомена накрая, че много добре знам как в последните си години Солженицин протегна ръка на Путин.
Може би защото Русия най-после имаше нещо като самодържец.
Дефект на възрастта или на руския характер?
Впрочем, да сте чували, че скоро можем да се похвалим с нобелист?
И как се казва той?
Да оставим Канети на света...
10.08.2008 13:43
Номинирам Чудомир. Жалко че е твърде забавен за нобелист. За нобелист: Константин Павлов.
Кой е познавачът на българската душа? Мнозина са, по моему: Алеко, Йовков, Хаджийски.
За нобелист: да, Константин Павлов притежава мащаба, но наградата е съвкупност от много фактори, сред които талантът и творчеството не са водещи. За жалост. Пък и не мисля, че трябва да развиваме фиксация по тази тема.
http://leroisalomon.blog.bg/viewpost.php?id=172866
Солженицин не е писал книгите си от любов към Русия-достатъчно е човек да ги е чел внимателно и мотивите стават ясни.
Писал ги е от:
-любов към себе си и за собствено самоуважение. Трябва да има възмездие за преживяното от него и милионите други-а възмездието е съставна част от истината, от знанието. Значи-любов КЪМ ИСТИНАТА
-любов към хората.
-любов към Бог и Божието царство
-любов към справедливостта.
-любов към обикновения руски човек
Раковото отделение, Архипелагът, разказите-Захар Торбата, "Колко жалко" и още доста други достатъчно добре отразяват мотивите на писателя.
Но вместо да гадаем, нека да видим той какво е писал
"Като премълчаваме порока и го напъхваме в бутилката, за да не изскочи навън, ние го сеем и в бъдеще и той ще даде хилядократно по-голям плод. Като не наказваме и дори не порицаваме злодеите, не просто съхраняваме техните нищожни старини, но и подкопаваме за новите поколения всякакви основи на справедливостта.Затова и растат равнодушни.Младите свикват, че подлостта на земята никога не се наказва и винаги носи благополучие.
И мъчително, и страшно е да се живее в такава страна”.
Архипелаг Гулаг”, Солженицин
Човек само може да си диви на пророчеството на този гений.
Тази основна тема, като тънка червена нишка се носи от всичките му творби.
Колкото до Нобеловата награда-там нещата са доста по сложни. Но не виждам защо да разсъждаваме по темата, след като Георги Марков го е напарвил това отлично , подробно и то преди трийсет години.Вижте втората част на Репортажите-казва се "Когато часовниците са спрели" В продължение на няколко есета той обяснява
-че голямата творба се ражда от конфликта на твореца с обществото. Няма конфликт-няма литература. Няма ояден нобелист-освен тези години, когато ощастливи и случайни елементи.
-че голямата творба е тази, която касае съдбите на милиони, отразява именно техният конфликт, тяхното невписване със света. Защото литературата отразява живота им, а не тежненията на Калин във варненска кръчма на два джойнта.
и т.н и т.н
БТВ, Иво е написал отлична работа. И Архипелагът и цялото творчество на Солженицин са всъщност една точна и честна снимка на действителността.
Кой днес може да направи точна снимка на Прехода. Какво би станало със Солженицин, ако се бе родил у нас? Хайде да интерпретираме:
-Би ли бил подиграван като вехт интелектуалец от новите зози Кво ли щяха да му чуят ушите -е как някой да го признае навън
Ние нямаме не само романист, литератор и поет за Нобелова. Ние нямаме и филми, нямаме нищо, свързано с изкуство, отразяващо живота с думи и образи. Защо ли?
П.С Нобелова-Георги Марков, Ивайло Петров.
Е.
01.11.2008 22:37
ФИЛОЛОГ СЪМ. ИЗРАСНАЛА СЪМ С РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРА.
УЖАСЯВАЩО СИ ПРАВА ЗА ВСИЧКО! :(
