В него обаче няма нито носталгия, нито ирония.
Крайно време беше някой да погледне в бъдещето.
След като цяла България гледа в най-добрия случай в краката си.
В други страни правят конкурси за най-смели мечти, ние подреждаме най-великите българи в историята.
С единия крак сме стъпили във Волжка България, с другия – на Шипка.
Ревем като Боримечката и се тупаме в гърдите като Бай Ганьо.
Ще забравим всичко, което направи Петър Стоянов, но никога няма да забравим, че върна откраднатата История славяноболгарская.
В същото време обаче гледаме и напред.
Голямото гледане в бъдещето обаче свърши на 1 януари. Приеха ни.
Сега може да гледаме на по-къси дистанции. До деня на заплатата и до деня на пенсията.
Само управляващите гледат малко по-далече – до края на мандата. Кой каквото може да прибере – прибира. После ще е късно.
Най-смелите мечтатели броят след колко десетилетия ще стигнем европейските заплати, но никой не вярва, че ще доживее дотогава.
В Америка се борят да ги оставят да работят, колкото се може повече, ние – да се пенсионираме, колкото се може по-бързо. Плановете ни за бъдещето свършват до 63-ия ни рожден ден. За 68-ия не смеем и да си помислим.
И като пришълци от друга планета ни изглеждат шепата момчета и момичета, които тези дни издигнаха плакати с призиви да помислим за бъдещето на България. За природата, горите и птиците. За въздуха, който ще дишат внуците ни. И за водата, която ще пият правнуците ни.