Преди години разговарях с един българин-емигрант, който държеше някакво заведение в тогавашния Западен Берлин. Попитах го защо в града има ресторанти всякакви – сръбски, гръцки, аржентински, турски, а няма български – за да има къде да се събират нашенци.
Емигрантът – мисля, че фамилита му беше Македонски, въздъхна тъжно и ми разказа как решил да събира българите поне един път в месеца. Сварил боб, опекал кебабчета, наточил руйно вино, събрали се бая хора, почнали с наздравици и песни...И завършили с трошене на столовете по главите на опонентите си. Защото около полунощ вече забравили, че са един народ, и се разделили на млади и стари, на земеделци и македонисти и т.н.
Потрошиха ми заведението и затова втори път няма да опитам – завърши Македонски.
Скоро след това разказах тази случка на Павел Матев, който ръководеше Комитета за българите в чужбина. Където и да съм бил – продължи историята ми той, сред наши емигранти, и седнем да си говорим, винаги седналия отляво започва да ми говори против седналия отдясно. И обратното. Защото навсякъде българите са се разделили на няколко лагера.
През годините събрах много подобни истории – от петте континента. Като дойде демокрацията, се появи и благодатната възможност всеки да си направи партия. За да воюва с някой друг. Това явление вероятно е нормално за всяка млада демокрация. А и същността на демокрацията е в противоборството на идеи и интереси.
Българският проблем обаче е в това, че докато разните партии и партийки в крайна сметка успешно се обединяват, когато трябва, около общия си интерес, който естествено не е общонароден, гражданското общество трудно излъчва равностоен опонент на властта.
Преди година-две Емил Кошлуков обикаляше като апостол България и се мъчеше да обедини разните съюзи на ресторантьорите и хотелиерите, но се оказа, че и те са се разделили на разни крила. Например – крило на старите балкантуристки кадри и крило на влезлите в бранша след 89 година.
Един пловдивски търговец пък се опита да събере колегите си, за да се обединят в борбата срещу скочилата тройно такса смет. Всеки ми дава по сто лева за адвокат – оплака ми се той, и вика да не го барам. Щото имал по-важна работа. А и не щял да се вре между шамарите.
Българският бизнес е обезсилен от корупционния терор на чиновниците. Но вместо да се обедини и да ги шамароса, той предпочита да се спасява индивидуално. Вместо да спре кранчето на политиците, той се напреварва да им даде повече. За да излезе по-напред при следващото раздаване на баницата.
А новата еврпейска история показва, че единствената възможност да се намали корупцията, е точно бизнесът да се обедини и да тропне с юмрук по масата. Да, ама не.
В един български вестник от 1925 г. неизвестен журналист коментира недавната ни история и заключава: ”Българинът е егоист на ента степен. Заради бълхата, той изгаря юрганя”.
Мисля си дали много преди Кубрат да изиграе сценката със снопа пръчки, родила и националния девиз, някой друг наш предтеча не си е изгорил юрганя. За да запази бълхата на собственото си его. И така е дал по-истински символ на националния ни характер.
Е, нещо подобно едва ли ще напишем на входа на Народното събрание, но то така или иначе избива на челата ни.