Тя е раздвоена – хем природата я тласка към брачното ложе, хем душата й се къса от раздялата с толкова мили неща. И тя плаче за майка и баща, за братя и сестри. И не на последно за градинката с мушкато и трендафил, за които не се знае кой ще се грижи.

Нещо подобно става и с днешния българин на прага на Европа. Хем му се иска да върви напред, хем му е мъчно за градинката. Някой наричат градинката “национална идентичност”.

Синдромът на булката не е българска особеност. Той може да се открие и у други народи. Ако човек разрови историята, ще го открие и в други времена. Така например в края на 19 век изправена пред прага на Европа относителната толерантност към  различните религии  в Османска империя бива заменена от турско-ислямска нетърпимост. И призиви най-малкото икономическата власт да бъде иззета от друговерците и дадена в ръцете на правоверните.

Българските историци и политици лекомислено се опитаха да забравят първия български националистичен взрив веднага след 10 ноември 1989 г. Като че ли е станало нещо случайно и несъществено – и то по партийна поръчка. Никой не си зададе въпроса – защо точно в момента, когато почуствалите се освободени от тоталиратарните окови българи  трябваше да се прегърнат, те издигнаха понамирисващи на фашизъм лозунги? Дали на прага на неизвестното  не заговори  и тогава “синдромът на булката”?

Да се огледаме – нас ни залива плач по българската градинка. И обещанията, че ни чакат градинки от орхидеи, не ни утешават. Мушкато и трендафилът придобиват образа на шкембе чорба и домашна ракия.И „Стани, стани, юнак балкански” заглушава „Ода на радостта”.  Има обаче нещо още по-лошо. Европейският ерген не ни ще чеиза. Или поне част от него, която се намира в Колодуй. Добре, че тези дни започна да се замисля дали все пак да го вземе – поне за малко.

Така изглежда европейската ни интеграция от наша гледна точка.

Най-парадоксалното е, че от тяхна нещата изглеждат другояче. Европейците май си мислят, че вместо булка се опитваме да им пробутаме пийнал ерген. Със симтоми на хепатит – на всичкото отгоре.

Но това вече е друг фолклор.