Борбата за освобождението на нашите медицински сестри достигна своя апотеоз.

Изпълнение на песен, посветена на осъдените на смърт, бе включена във “вечното дерби” Левски –ЦСКА. Гледаш нещо като трето полувреме – само с един билет.

Посланието за свобода прозвуча между две схватки на феновете и след поредната вълна от псувни.

Бианка Джагър изглеждаше на този фон като експонат в менажерия.

От огромни екрани нашите сестри гледаха тъжно тълпата...И въпреки десетките хиляди подкрепящи ги с пълен глас , като че ли се чувстваха като никога сами.

Нови и нови идеи изпълват разни невероятно продуктивни мозъци.

Същият ден бе осветена специална икона в Йерусалим.

След като не можахме да ги направим евродепутати – поне да им пратим икона.

Идеята за евродепутатството замря, защото се сблъска със закона за уседналостта, който сами приехме. Де да знае човек.

Освен това нямаше как да се разберем в коя партийна листа да ги впишем. Появи се опасността, че ако ги запишем в една партия, както сами поискаха, и  след тях се наредят 13 души от същата партия, тогава нищо няма да остане за другите партии.

А на никой не му стигна акъла партиите да си ги разпределят – пет партийни листи с по една сестра начело. Ако има шеста партия – кандидат, тогава можеше да сложим отпред палестинския лекар.

Тогава обаче щяха да се сърдят останалите партии – пет сестри и един палестинец не стигат за всички мераклии.

Тези дни бяха обсъждани бяха и други идеи – да ги назначим за министри без портфейл или за посланици.

Много свежа идея беше да се отнеме ордена “Стара планина” на Муамар Кадафи. Представям си как получава той ултиматума да си върне спомена от Тодор Живков, как започва да кърши ръце и накрая ни връща  сестрите. Само и само да си запази скъпия орден.

И в този момент сигурно стотици политици си блъскат главите какви нови идеи да родят, за да направят впечатление на електората.

Лентичките и надписите върху връхните дрехи вече не правят впечатление на никого. Но идва лято и може да пуснем бански със съответните послания. И отпред, и отзад.  Така ще направим впечатление и на чужденците на морето.

Песни вече има достатъчно по темата. Но още нямаме опера. Дали да не обявим конкурс? Само че сигурно никой няма да иска да играе Кадафи-то.

Или на Герговден да им посветим всяко заклано агне? И да им пратим по една агнешка главичка.

Всъщност цялата трагедия има само едно решение. Всичко останало е лудешки танц около прикованите на стълба смъртници.

Решението е да се измисли какво би могло да бъде онова нещо, което да накара либийците да отстъпят. Да отстъпят, но по начин, който да ги накара да почувстват, че страданието им е уважено. И без да бъде накърнено достойнството им. И достойнството на техния съд и тяхната държава.

Казано най-кратко – да почувстват, че и техните обречени деца също не са сами.

Децата, за които все забравяме да се помолим.

Бианка Джагър обаче не го пропусна.

Не можем да виним либийците, че вярват във вината на някакви чужденки.

Как ли бихме постъпили ние в същата ситуация?

Дали нямаше първо да се огледаме за друговерци - виновници?

Преди десетина години някакви иранци застреляха наши полицаи. И един от най-тиражните тогава вестници излезе на първа страница с огромно заглавие “Бийте арабите!”

Впрочем иранците даже не са араби, те са индоевропейци като нас.

Карай да върви.

След като намериха телата на сестрите Белнейски, помните ли как Волен Сидеров дотърча до Пазарджик, за да потърси цигани – убийци и да тегли реч за “турската паплач”?

И всъщност дали ако не можем да помогнем адекватно на нашите сестри, не би трябвало поне да извлечем някаква поука за себе си от цялата трагедия?

Да помълчим поне за малко и да размислим.

След което можем да се подкрепим с цяло гърло любимия ни отбор.