Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.03.2017 11:45 - Вълча история
Автор: aip55 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2947 Коментари: 4 Гласове:
17

Последна промяна: 20.03.2017 16:43

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg



                   Вълча история

     Жълтата сигнална лампа на самолета светна, заедно с предупредителният прекъсващ звуков сигнал на сирената, което ни подсказа, че трябва да се изправим и застанем до вратата с готовност за скок. Машината потрепна, което означаваше, че има доста силен вятър, което не говореше добре за успешно приземяване на земята с парашут. Със сигурност летяхме вече над знака, който показва на всеки парашутист, каква е посоката на вятъра при приземяване. Сирената нададе вой без прекъсване, а зелената лампа освети лицата ни и ние тръгнахме в колона по-един, за напускане на машината. А беше един от поредните ми нощни скокове в армията, които и до ден днешен не се изтрива от паметта ми.

    Скочих! По-точно скочихмe!
Вятърът брулеше безпощадно ушите ми, а колегата по парашут се рееше някъде из близките въздушни течения на нощта.

     С наближаването на земната повърхност натиснах копчето, което стоеше на катарамата. Копринената куполна материя изпющя някъде над главата ми и рязко намали ускорението на пропадане. Тъмните силуети на изоставените постройки се бяха маскирали до неузнаваемост в тайнствеността на мрака. Малко след това достигнах земята, и за мое учудване не стъпих на нея, а попаднах през някаква дупка, в която пропаднах през покрива на изоставена постройка, достигнах до някакъв под, в който краката ми потънаха вследствие тежеста на тялото ми. Подът изпращя, вдигна се шум, който наруши спокойствието на нощната тишина, а щурците млъкнаха  временно, след което продължиха нежните си песни.

    Приземих се не чак толкова леко и с приклякване, единият крак пред другият, като веднага погледнах напред. Зад мене беше стена, а пред мен, на около сто стъпки стоеше малко  вълче.

   - ,,Къде ли се озовах, дали пропаднах във вълчата бърлога? Дали щях да се справя с Малкият Вълк? Все пак той имаше зъби, а аз нищо." - анализирах ситуацията си аз.

    Светнах с джобния си фенер, за да преценя обстановката, в която се намирах. Откачих се от въжетата на парашута си и мръднах малко в ляво, като същевременно смених перспективата и погледнах през една друга врата в края на пространството. От другата страна на вратата лежеше и ме гледаше любопитно Големят Вълк, вероятно беше майката вълчица. Е това беше вече твърде много за мен. Обстановката беше повече от опасна. Двата вълка със сигурност бяха по-силни от мен, но аз реших, ако нещо ситуацията се усложни, да се боря до победен край със зверчетата.

    Огледах се набързо. Погледнах наляво. Видях, че наоколо имаше маси, бюра, столове. Дали това беше някакъв офис, или подземна база на НЛО...? - трескаво разсъждавах аз.

   Помещението беше обширно, но бедно. Стените бяха бетонни и не много чисти, по-точно, нечистени от много време. Погледнах надясно. На стената бяха опряни различни предмети и инструменти - метла, няколко лопати и множество други подпрени предмети. Една, две, три, четири, пет, шест крачки и сграбчих лопатата за дръжката. Металната и правоъгълна форма, в края на здравата чамова T-образна дръжка изглеждаше застрашителна. Сега аз бях по-силен. Ако можех да се справя с малкият вълк, преди да се нахвърли върху мене големият, щях да оцелея. Тръгнах към малкия. Видях, че той се опитва да достигне вратата към повърхността и да избяга, затова започнах да го заграждам, за да му препреча пътят за бягство. Сега аз бях по-силен. Той се опита да мине зад бюрата и масите, и успя да ми се изплъзне, но когато достигна портала към външния свят, за голямо учудване и на двамата, видяхме, че портата е затворена. Там стоеше колегата по парашут.

   Сега превъзходството беше на наша страна, вълците имаха зъби, но ние имахме лопати в ръцете ни. Даже нещо като "оръжия" в ръце. Зверовете се почувстваха неловко изплашени от ненадейната ни поява в техният покой, озъбиха се заплашително, но инстинкта ми подсказа, че озъбването им е начин за сплашване, но то бе потребност за  страх от изненадата, която развали спокойствието им. 

    Вълчицата се отдръпна накуцвайки и в този момент преди да стигне ъгъла на стаята, се строполи на пода. Отправи жалък вой и поглед  към рожбата си и захърка безпомощно на счупеният под, като от муцуната и се появи пяна, която ясно ни подсказа, че това са нейните последни издишвания в животът и. Чак тогава забелязах, че част от коремната и област бе простреляна и имаше голяма рана от която изтичаха може би последните и капки животоподдържаща кръв на тялото и.

Следва

aip55

ALL RIGHTS RESERVED by Petar Andonov
image




Гласувай:
17



1. milady - ау...
20.03.2017 12:36
тръпки ме полазихааа...
опасно пишеш, ачо..
харесвам те
цитирай
2. aip55 - тръпки ме полазихааа. . . опасно ...
20.03.2017 17:22
milady написа:
тръпки ме полазихааа...
опасно пишеш, ачо..
харесвам те

''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Хи-хи! В същност, като натура съм
доброжелателен човек Ю.....!
Но в литературата има всичко,
което може да скове страховете на човек.
Благодаря за коментара!
Хубав ден!
цитирай
3. valben - Привет!
22.03.2017 21:13
Дотук добре! Да видим сега по-нататък!
цитирай
4. aip55 - Дотук добре! Да видим сега по-на...
22.03.2017 21:37
valben написа:
Дотук добре! Да видим сега по-нататък!

'''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''''
Като съм готов ще пусна втората част! Благодаря за мнението Ви Валбен!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: aip55
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1481118
Постинги: 310
Коментари: 2488
Гласове: 7312
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031